Звездашка инвазия в София
Колкото и да говорим, че футболът и политиката не трябва да се смесват, историята познава достатъчно случаи, когато това правило не се спазва. Именно по тази причина през 1992 г. българските фенове имат възможност да наблюдават на живо действащият европейски клубен шампион Цървена звезда в ролята му на домакин.
На 29 май 1991 г. първенецът на Югославия печели финала за КЕШ в Бари, побеждавайки след изпълнение на дузпи френския Марсилия. Бъдещият треньор на Левски, Литекс и ЦСКА Люпко Петрович разполага с отличен отбор, като в неговия тим влизат представители на повечето републики в състава на федерацията – Сърбия (Югович, Бинич и др.), Хърватия (Просинечки), Черна гора (Савичевич и Шабанаджович), Македония (Найдоски и Панчев). Вратарят Стеван Стоянович е роден на територията на днешно Косово, а Миодраг Белодедич бяга от Румъния през 1988 г.
Първоначалната идея на ръководството в лицето на Драган Джаич е да запази отбора и да го подсили с нови попълнения като нападателят на Динамо Загреб Давор Шукер. По същото време обаче на територията на вече разпадаща се Югославия текат военни действия, което променя изцяло визията за бъдещето на клуба. Въпреки напускането на някои основни единици, сръбският гранд печели Междуконтиненталната купа след успех на финала с 3:0 срещу Коло Коло, но трябва да защитава трофея в турнира на шампионите при неравнопоставеност спрямо основните си съперници.
В първия кръг северноирландския Портадаун е елиминиран с лекота с общ резултат 8:0, но „домакинския“ мач се играе в унгарския град Сегед. Именно там се състои и срещата с кипърския Аполон Лимасол, спечелена от „звездашите“ с 3:1. Тимът попада в група със Сампдория, Панатинайкос и Андерлехт, като въпреки успеха с 3:2 над белгийците на стадион „Йозеф Божик“ в Будапеща, удовлетворението им не е пълно, тъй като играят пред едва 2000 зрители.
В този момент на сцената излиза българският журналист Михаил Делев, който чрез своя приятел и селекционер на националния отбор на Югославия по бокс Владимир Цветкович предлага на ръководството на Цървена звезда да домакинстват мачовете си в София. След кратка инспекция и разговор с тогавашния кмет на столицата Александър Янчулев е взето решение европейския клубен шампион да играе мачовете си на стадион „Българска армия“.
Първата среща е на 18 март 1992 г. и разликата веднага се усеща – на съоръжението има около 20 000 зрители. Единственият гол в двубоя отбелязва Синиша Михайлович от дузпа в 53-ата минута. Истинският сблъсък обаче тепърва предстои – на 1 април „звездашите“ приемат Сампдория. Двубоят предизвиква истинска истерия в западната ни съседка, като броя на навиячите, дошли в София, вероятно е много по-голям от влезлите на стадиона 18 000 души (общо зрителите са около 28 000). В период, в който хулиганството все още е относително рядко явление потресените столичани стават свидетели как феновете на Звезда запалват един автобус точно срещу Народното събрание, а полицията има сериозни проблеми с опазването на реда.
В същото време от италианския клуб решават да направят сериозен ПР ход и раздават фенски артикули на Самп за всеки българин, който реши да ги подкрепи. Симпатиите обаче са основно за Звезда, особено когато преди началото на мача техните фенове правят невиждано по родните стадиони пиротехническо шоу. Любимците на агитката ги зарадват още в 18-ата минута с откриващ гол на Михайлович. Генуезци, водения от настоящия успешен дует в националния отбор на Италия Роберто Манчини и Джанлука Виали обаче стигат до пълен обрат с 1:3, като едно от попаденията е автогол на игралия впоследствие за Локомотив София Горан Василиевич. В крайна сметка Сампдория стига до финал, загубен с 0:1 след продължения от Барселона на Христо Стоичков, а само 7 години по-късно геополитическата обстановка отново ще прати Цървена звезда в София. Този път те приемат френския „Монпелие“ на стадион „Георги Аспарухов“ и в крайна сметка губят с 0:1.
Автор: Теодор Борисов
